Archive for the ‘Blog’ Category

On way home I was thinking…

Thinking and walking…

Staring at all those views that were reflecting in my eyes…

Just rusty street lights are kissing my shadow that moves lonely on the wet pavement…

What is all that around me? Why did I pick up that way? Where does all that lead too? What is that thing that made me do each one of those steps on your road?

And I am asking myself…And I am looking for the reason in that tiny otherwise cold-blooded thing in my chests called heart… And I keep  writing and writing… Like tracing all my thoughts with the hope that someday I will actually will realize the reason…

I guess every truly wished and needed happiness is something that we will always chase and dream for… But it could not be touched… Just like a rose- fresh, full of that red passion … And thorns … Ah those thorns- every time when you dare to touch that beautiful rose they pierce deep into your ruff skin… Sting you with that heat of sweet pain right into your so cold of loneliness heart… Funny how that feeling that hurts so bad, actually brings a honest smile on that face that was so dead time ago…

I guess it is like all of the rest on this world that brings the light of happiness in your  dark shady mind… You put  a dream in front of you- something you dream  for … Something you desire to embrace with your empty hands… Something you would like to taste with your thirsty for love lips… Something you would like to gift with your otherwise useless life…

And you start climbing that  huge hill towards that thing… And you are going and going on, no matter the cold, no matter all that illogical unpredictable storm that makes you blind and ready to suffer  all the disasters on your way to the top of your dream…And all of your fingers  are covered with nothing than your own blood, because all those sharp, dry and dusty rocks of regret that are cutting your skin as a sheet of paper…And you are drowning in your own sweat and the only thing that  keeps you breath is the hope that someday you will step on the top of your dream…

After many sleepless nights… After many lonely months… You are there on the top… You are there in front of that  “view”…But you can’t hug it, you can’t touch it… You can’t kiss it… You can’t  feel it with the tips of your fingers…All you could is all you could see faraway in the horizon that shines in your tired eyes… And that rings that feel in your heart… And that makes you smile… Happy no matter that “view” is just a view that makes you sad eyes to smile… And you feel it so close to you… And it so away from your hands…And it is so close to your soul… And it is so deep in your mind… You can’t stop watching it, thinking about it…I guess all of the biggest happiness in this world are like that… You could only appreciated it with your heart and nothing else…

And you are up there… In front of that “view”… Holding in hands that “rose”… Tasting with your eyes that dream of yours…You lose the sense of  time… You lose the feel of self-survival… And at some point a new question pops up in your so drugged by the beauty mind…Here I am… In front of all I fight for… But does that “view”  need and want me too? Does that dream really want to be my  dream  or? Does that rose really furtively wish to be in my hands???

Thorns…And nothing else… Pain… And wish could be else…

Thorns… Make me wish for all that I could be wanted for…

Thorns… that  makes me wish to be wished by my dream of my existing…

And I am there on that  hard to reach  top… In front of that admirable ” view” of my life… squeezing the rose of my heart…

 

The Path

Posted: January 25, 2013 in Blog, Uncategorized

Dark road… Wet pavement… Rusty streetlights showering my shadow…Backpack of thoughts- getting heavier with each of my steps… Shoes crafted by words- leaving deep traces after each of my steps…And just me by myself walking- walking ahead- step by step…

I am not afraid of the dark spots on my path. The only thing I care about is that beat of my dreams in my heart that none could steal from me…Dreams… Dreams that make me forget all that  rain of sadness that is soaked through my clothes. Dreams that make me swallow all of the pain that I suffer after each fail…

I am walking in the middle of my path… Not even a single tremble, when all those cars lights  fly around me… Only the light, the flame of my ambition- in my eyes…Oh that flame that let me see through even the thickest darkness in my life. Like a torch…Like a volcano pouring hot lava straight to my soul and pumping my heartbeat to millions miles per moment. The very same one that tags my existence  even billion human lives ahead…

I am passing through crowds swearing my hopeless purpose of existence. I am deaf for all those words… The only sound in my ears is the kisses between the wind of passion and the brown-yellowish leaves of my emotional forest. That sound- soft, so honest, so deep and so  unforgettable … That sweet whisper always  reminds me that there is reason for  keep walking…The same one happily tickles my ears and make me smile even when my soul is  drowning in sour tears…

My face.. Marked by all those scars of hot smiley sun and all those venomous cold raindrops that hits me without mercy after each of my steps… It hurts… It hurts more and more after each time I blindly make a step ahead and I hit the big endless crack in the ground under my feet.But I love it… I need it… One of the few things that makes me realize that I am actually alive and still on my path…

Sometimes I just run, missing  tons of memories..And after that I am sadly looking into the empty space around me…Swearing all those missed moments that makes me a better person… Wishing I could rewind my steps and get them in my backpack piece by piece…

Sometimes I just slip and bruise my knees… And after that I am crying as a little kid cause my blindness.The tears soaked into my already burned by pain and love skin… The blood – just a blood proving that I am just a human…

Sometimes I just  throw a quick look behind me.. And all I see is just 27 years  walked… 27 years  but so many traces of my shoes. 27 years  but so much to go…

Sometimes I just  stare positive ahead … And all I see is infinity of dreams and goals… There are so close to me – one hand distance…There are so many and I wish I could  walk forever…

Dark road… Wet pavement… Rusty streetlights showering single shadow…Backpack of thoughts- getting heavier with each of the steps… Shoes crafted by words- leaving deep traces after each of the steps…And just a person… Walking with dreams in his mind… Walking with love in his heart… Listening to the whisper of the leaves of hope…Throwing light on the path with his  flame of ambition in his eyes…Greeting with happiness the rain of sadness..Packing his  memories, embracing his future miles of his life.

Dedicated to everyone who could close eyes  and make a step ahead without a worry what could be  next…

Рамката на живота ни

Posted: December 31, 2012 in Blog

Аз съм пред поредната врата на моето съществуване  ти си пред нея, тя, той… Всеки един от нас е някъде там в своя живот пред една врата. За някой е просто празна рамка, за други е стоманена решетка, а за трети просто поредната бяла и празна стена иззидана от тухлите на неговите предразсъдъци  Но без значение как изглежда тя пред нас, това е поредната наша стъпка  в нашия иначе лишен от смисъл живот.

Правим крачка напред … Къде е ключа за на нашата врата- мечта??? Къде е онзи ключ, който толкова болезнено желаем да е в нашите длани???Трескаво почваме да тършуваме в света около нас… С треперещи ръце, преобръщаме всичко до което се допира нашия  трескав поглед. Сърцата ни засилват своят пулс с всяка секунда, в която нашия разум хаотично прескача от идея на идея.

Някои от нас прекарват целия си живот, без да повярват в съществуването на този ключ. Някои от нас пропиляват цялото си време търсейки го някъде около тях. Колко от нас са тези, които безпричинно ще затворят очи? Ще оглушеят без повод? Ще отприщят сетивата си за онзи пламък, който се  тай в тях?

Колко от нас ще погледнат в себе си? И ще разберат,че именно вярата, любовта и човеколюбието  се сливат в онази сплав, която би отключила дори празната бялата стена пред нас?

Може би ако можем да прекършим сухите и горчиви пръти на нашата суета и предразсъдъци и просто запалим с тях онзи толкова ярък и бурен пламък на нашите мечти….

Може би ако можем да направим стъпка направим макар и плаха стъпка напред, без да се замисляме дали има земя под краката ни……

Може би ако оставим сърцето ни да ни води макар и за секунда, кратка колкото глътка въздух, вместо очите ни изпълнени със сивотата на ежедневието…

Може би… Ако пречупим всички онези моменти, в които сме си казвали, че няма смисъл и онези в които сме  се проваляли…..

Може би ако просто повярваме, че няма врати в нашия път на тази земя, които не можем да отключим… Може би тогава ще можем да проправим път и през най- дебелата  стена на нашето иначе толкова  просто устроено съзнание.

Отваряме очи… Вече пътя ни не е  изпълнен  със сивота… В зениците ни се отразява, онази дъга изпълнена  с цветовете на нашите мечти… И въпреки многото рамки, които затварят живота ни в тясно скованите процепи, оформящи нашето първично съществуване…И въпреки многото задънени улици от човешкото неразбирателство…Ние правим крачка напред. Докосваме поредната мечта. Впиваме устни в сладостта да този живот. Изгаряме с усмивка, при всеки един момент, в който поредната врата е зад гърба ни…

От   един благодарен за своя ключ…

The door frame of our life

Posted: December 31, 2012 in Blog

I am in front of the very next door of my existing, you are in front of your, she is, he… Everyone  of us is somewhere… there in his life…. in front of a door. For someone is just an empty frame, for others – steel bars, and for thirds is just another one white empty wall made by the bricks of their lack of understanding .But no matter how that thing looks like in front of us, this is the very next step of our , otherwise senseless point of living.

We are making step ahead… Where is the key for our door- dream?Where’s that key, which we want so bad to be in our palms? Feverishly we start looking for it in the world around us. With shaking hands, we flip everything that our eyes could touch.Our heartbeat is speeding up with each second, during which  our mind chaotic is jumping from idea to idea.

Someone of us are spending their all life , without the trust in that key. Others are wasting their all time, searching that key around them. But how many of  us are those that without a reason will close their eyes? Will go deaf without a point? Will open their souls for that fire of our dreams?

How  many of us will look inside of themselves? And will reach to the thought, that exactly our faith, love and humanity are melt into that key, which could unlock even that white wall in front of us?

May be if we could snap those dry and soar bars of our vanity and lack of true wishes  and just simply use them to start that bright and wild flame of our dreams….

May be if we could step ahead, even with sense of fear, without thinking about the missing ground under our feet….

Mat be if we let the heart to lead us, even for a second- short as a drop of air, instead of our eyes-filled with that grey daily life…

May be …. if we just twist all those moments, when we are thinking that there is no point and those that we were failing…

May be if  we simply believe that there is no doors  that we could not unlock…May be then we will be able to make a path even through the toughest wall…

Open your eyes… Our road is no longer filled with greyness .. In our eyes… there is only the reflection  of the rainbow of our dreams. No matter all those  door frames that limit our live into a  tiny hole, shaping our basic existing… No matter all those dead-end streets of the public lack of communication . We are making a step ahead. Touching a dream. Biting lips into the sweetness of this life. Burning with smile, after each door behind our back.

By someone who is  thankful for his key…

P.S. Happy New Door Kid

Ден преди Нова година е. Улицата е изпълнена с тълпи носещи онази сурова сива тъга, замазана с грим и парцали. Подлезите на града са изпълнени с множество тъжни лица на много страдалци, които протягат премръзналите си ръце за милостиня.
Някъде там в тълпата затисната в този бетонен, кален и намръщен свят, очите ми съзряха една усмивка. Усмивка изпълнена с толкова много позитивизъм . Усмивката на един коминочистач.Черна шапка, черна палто, захабени черни панталони- целия покрит със прах и сажди. Но със усмивка . Усмивка стопляща целия този намръщен свят. Най- вероятно поредния просяк. Най-вероятно поредния борещ се за насъщния. Най-вероятно поредния от нас борещ се с горчивата реалност. Но с усмивка. Усмивка, която той безвъзмездно подаряваше на мен, на теб и на всички на този свят.
В този момент всичко в моето съзнание се преобърна. Сякаш всичко, което ме караше да бъда поредния тъжен човек пропадна в безкрайната бездна на моите мисли. Проумях че не състраданието, което ни задушава при цялата тъга на този свят, а онази усмивка ни прави по-добри. Онази усмивка ни кара всъщност да сме по-щастливи. Като се замисля , не щастието ни кара да се усмихваме, а усмивката ни прави щастливи. Може би именно усмивката е това, което ще ни даде сили да се преборим с тази горчива сивота, в която живеем. Може би първо трябва да се научим да се усмихваме , за да бъдем щастливи.
Замислям се с усмивка на моето лице… Осъзнавам колко щастлив съм, че някъде там има човек , които споделя усмивката си с мен, с теб и с всички нас.
Без значение къде се намираш , без значение какъв си… Замисли се над тези редове… Задай си въпроса ” Какво правя с живота си на този свят?”- просто оцеляваш или искаш наистина да осмислиш своето присъствие в тази прашинка от Вселената. Усмихни се… И нека всеки изминал ден от твоето съществуване да направи света по-усмихнат… По- щастлив… Нека усмивката ти да е един безкрайно многото лъчи на слънцето, които ще ни стоплят от целия студ на този сив изпълнен с болка свят.
Знам и вярвам в теб… Можеш да го направиш…

Амбиция

Posted: October 26, 2011 in Blog

За пореден път съм там долу… Паднал на паважа… С ожулени колене… Дрехи прогизнали от калната локва, в която безпомощно лежа.Там на паважа, огрян от ръждиво жълтите улични светлини… Чувам тежкото си дишане и усещам бавния пулс пробиващ си бавно и болезнено път по моите артерии… В съзнанието ми – бегъл спомен от моментния сблъсък с реалността, която ме е съборила. В очите ми – горчиви сълзи от болката, обладала всичките ми сетива. Така ли ще свърша аз? Това ли е края? За това ли се лишавах от всичко и преглъщах толкова много жлъч ? Това ли е резултата от всички онези моменти, в които нямаше “АЗ ” , а бяха само принципите ? Това ли е “happy end-а ” на моята иначе кратка история?
Затварям смирено очи… Изпадам в състояние на летаргия… И се унасям в бавен и сладък покой. И влизам в онзи тунел. Тунел изпълнен с мрак и една мистериозна светлина, някъде далеч в неговия край. И без да се съпротивлявам се отдавам на течението, което ме води все по-близо към тази, носеща спокойствие светлинка… Малко по-малко плътта ми започва да става просто поредната кръпка в напукания от загубени каузи паваж.
И преди всичко да е безвъзвратно загубено, в главата ми минава шумно и бързо като товарен коловоз мисълта ” Това ли съм аз? Поредната ничия кръпка?” . Поредния потъпкан в калта … Поредния, чиито мечти ще останат недостижими – там някъде на високо над паважа?
Не, това не съм аз. АЗ НЕ СЪМ ПОРЕДНАТА КРЪПКА В ТОЗИ ЗАБРАВЕН ОТ ГОСПОД ПАВАЖ. Не съм просто поредната дупка запълнена с малко плът . Не съм човек, който ще предпочете покоя от непрестанната борба за моите мечти. Не съм разума, които ще се смири. Не съм душата, която ще се обезвери. Аз съм онзи, които иска и ЩЕ продължи. Аз съм онзи, които има мечти.
И отварям очи.. Надигам глава…Проглеждам… Поемам дъх все едно съм се задушавал с години от човешкото неразбирателство. Изправям се… Разранените ми крака едва ме държат. Всяка частица от тялото и съзнанието ми е разядена от горчива болка. Но аз съм там някъде по пътя си , изправен с широко отворени очи. Поглеждам нагоре и виждам всички онези мои мечти, високо над мен греещи като звезди. И като загубен пътник правя крачка напред, водейки се по звездите в моя живот. Ще вървя воден от тях… И не просто вярвам, а знам. Знам че ще стигна до тях, щом се водя по тях. Единствено трябва да продължа да вървя и дори да падна пак да се изправя и да продължа напред.

Истината за нас

Posted: October 17, 2011 in Blog

Колкото и да плачем, няма да превъзмогнем болката от това което сме. Колкото и да се крием от огледалата в нашите души, никога няма да успеем да заличим раните от нашите грешки. Колкото и силно да ридаем на глас, никога няма да можем да преглътнем онази своя част наречена егоизъм. Къде остана нашето себеотрицание? Къде изчезна онази амбиция за по- добър свят и за едно по- добро общество? Само знаем да грабим като животни , подтикнати от инстинкта ни за себесъхранение и оцеляване. Населили сме тази малка планета като листни въшки младо и крехко зелено листо. И смучем и изгризваме до болка всяка една негова жилка.
Прибираме се в малките си студени килиики и почваме тихичко да ридаем със затворени очи какво сме принудени да правим, за да продължим напред. Обществото било такова . Обществото ни принуждавало да правим това и онова. А не можем да осъзнаем, че обществото това сме ние. Сами се насилваме да правим всички онези болезнени грешки, които тормозят до пълно изтощаване дори съня ни.
Всеки един от нас знае кое е правилно и кое не, Но всеки един от нас, завършва това изречение с „ Да, но ако го правя така тогава как ще смогна да оцелея в този свят и общество”.
Смешно е как говорим с пълна уста , за това как бихме подали ръка на нуждаещия се. А срещу нас в същия момент стои гладен и изтощен до болка събеседник. Трябва ли да изтъкваме въобще всички онези шаблонни принципи , при положение че действията ни са напълно противоположни на тях ? Въобще трябва ли да се правим на хора, като поведението ни е свинско ? Мислите ни са кокошкарски . А за себеотрицанието сме чели само в приказките!
И после съм бил прекалено негативен, прекалено мрачен…. И съм хулил човешката раса… Може и да е така … Но в крайна сметка човешкия разум не е ли нищо повече от гъба, която попива всяка капка от локвата, в която е захвърлена?

Кислород

Posted: October 8, 2011 in Blog

В колкото по малка стая си, толкова по-малко неща имаш да правиш. В колкото по-малко пространство си, толкова по- малко кислород ти остава да дишаш. В колкото по- малка рамка се побира живота ти , толкова по-малко смисъл намираш в него.
Задушавам се …. Искам да разчупя всички тези битови окови. Искам да разбия ниския таван над моята глава и само небето да е граница.
Задушавам се…. И не мога да спра това усещане за подтиснатост в моите мисли. И не мога да контролирам вече желанието за борбено израстване в моите гърди. Искам да крещя силно … Искам да прокарам безкраен път през всички онези стени от обществено неразбирателство , лицемерие и гняв. В сърцето ми бушуват хиляди емоции. В съзнанието ми се блъскат милиони мисли. Чувството е странно . Все едно съм се загубил в нива. Нива с високи стръкове жито. И съм изцяло свободен да вървя на където и да е. И в същото време не знам на къде да поема, за да прескоча този момент. И свободен , и затворник на собствения си избор. И поробен, и надзорник. Накъде? Накъде е пътя на пълната свобода? Имам нужда от кислород. Кислород, който да се пропие в белите ми дробове и да накара съзнанието ми да се избистри. Затварям очи. Поемам глътка въздух. Издишам бавно. Правя крачка напред без значение накъде ще ме отведе… Усещам как вятъра гали лицето ми… И крачка след крачка. Метър по метър.. Водейки се по вятъра аз ще изляза от тази нива. Вятъра от всички тези мисли и емоции вътре в мен ще ме насочи…

Смисъл

Posted: August 12, 2011 in Blog

Колко пъти сте се замисляли защо сме тук на тази планета? Колко пъти сте се надявали да откриете смисъла на вашето съществуване? Колко често се надявате да намерите вашата роля в този “театър”? Обзалагам се , че няма човек на тази планета, който поне веднъж да не е попадал на тази мисли в своето съзнание.
Повечето от нас дори не намират отговорите за своя живот до самия му край. Повечето от нас се самозалъгват с повърхностни обяснения или по скоро утехи за това какво им е отредено да правят тук на Земята. На дали един човек може да бъде просто работник, или съпруг, или родител… Човекът е уникална неповторима съвкупност от емоции и мисли. Плаче, усмихва се. Наранява или защитава. Лишава се или граби. Когато човек утвърди своите принципи и ги защитава с цената на всичко, той се превръща в личност. Личност, а не просто един от няколко милиарда твари , които се избиват помежду си заради един куп безсмислени блага.
Идва ден, в който всеки един от нас си отива от тук. Все някога настъпва залез за всеки един от нас. Преди да затворим очи ще се запитаме ” И за какво бяха всички тези години?” … В съзнанието ни ще прелетят тежко и бързо като влак хиляди моменти от живота ни . Всеки един вагон ще носи поне по една сълза или усмивка , които ще ни върнат към определени моменти. Моменти, които ние сме създали. Точно тогава най- вероятно ще видим, че всъщност живота никога не е спирал да ни предоставя възможности да станем нещо повече от крайния ни резултат. Ще забележим всички онези малки мигове, които са ни поставяли на кръстопът между това да живеем или просто да оцеляваме. Ще се разочароваме, когато осъзнаем, че през цялото време живота е блъфирал и всички силни карти са били в него. Просто ние не сме преценили ситуацията правилно. Ще прогледнем през прашното прозорче на нашето сърце. Ще видим през него, че това което сме направили за себе си се брои в тази игра, ами това което сме раздали на другите играчи.
В повечето случаи човек не осъзнава това .На повечето кръстопътища , човек избира грешната пътека. И всичко това, защото е воден от мисълта за собственото си оцеляване. Едва когато стигне до края разбира, че смисъла на живота му е бил в това да избира по лесните пътища за него, а тези които водят до смисъла на неговия живот.
Смисълът на живота е много простичък … Той не зависи от никой друг освен от самите нас и нашите постъпки. Той не се деформира под влиянието на околните или ситуациите. Той не може да се постигне изведнъж. Смисълът на живота не е нищо повече от това да споделим усмивката си с другите около нас. Нито по- малко от това да преглътнем чуждите сълзи.Смисълът на живота ни е да се докажем като хора. Да си докажем, че може да чувстваме. Да дадем всичко от себе си, за да пресъздадем нещо по-хубаво от моментната реалност. Да изчистим саждите от нашия разум, изпепелен от пламъците на алчността и егоизма. Да освободим дъгата от емоции в нашето сърце.

Мъртви души

Posted: July 24, 2011 in Blog

Всеки изминал ден се убеждавам, че душите ни умират. Душите ни са трупове. Трупове затиснати под каменните блокове от сиво ежедневие. Заровени в калта от егоизъм. Разядени от червеите на материалното и плътското. Стремейки се да покрием критериите изградени от обществото , напълно забравяме, кое наистина е редно и кое не. И влачим умиращите си души по прашния паваж от лицемерие. И настъпваме издъхващи и изоставени без надежда нечии сърца. Самозабравени в надпреварата кой ще е пръв, вървим смело напред без да знаем че финала на това състезание е гробището на душите ни. И почти достигнали финалната права сме станали нищо повече от едно фалшиво лице с празен поглед в още по – фалшива надпревара.
И защо го правим? И защо прахосваме всичкия си потенциал? И защо си мислим, че нашите усилия ще бъдат оценени от някой друг? Нито звездите ще запомнят тази игра. Нито Луната ще плаче за загиналите души. Нито във Вселената ще кънтят имената ни . Тогава защо убиваме с голите си ръце собствените си души?
Единствената ни утеха е ,че дори на гробовете расте трева даваща едно ново начало. И там грее слънце, но имали ли причина за това?